Когато актьорската игра движи филма. Бил Мъри и Скарлет Йохансон.

Тъй като блога ми е кръстен Kukov.net, а в нашето семейство има още един Куков (брат ми), то съвсем нормално е той също да има епизодични включвания, особено като се има предвид, че също е бъдещ компютърен специалист(даже бих каза настоящ). Преди няколко дни около празниците гледах филмът „Love Actually“. В него има малка част, в която актьорите говорят на испански, и понеже гледам филмите без субтитри, не разбрах какво говорят. Но разбрах какво казват. След края на филма се замислих, как така разбрах всичко, без да разбирам нищо. Може би от изгледаните стотици филми, вече имам някакви навици, да разбирам какво става в определен момент? Истината е, че в този филм има нещо, което сякаш остава на заден план в новите филми, а именно – актьорската игра. Снимката е от книгата ‘100-те най-добри филма в света“ Като чуя актьорска игра и се сещам за един филм – Lost in Translation. Много от вас сигурно не са го гледали, а други сигурно не са го и чували. Тогава как един неизвестен филм, може да бъде пример за актьорска игра. Просто в него няма друго. В този мой любим филм, участват двата любими актьори. Бил Мъри, ловеца на духове, играе ролята на Бил Харис. Вече остарял актьор, който е попаднал в така наречената „криза на средната възръст“. Някои могат да кажят, че в този момент, той играе себе си, донякъде. Скарлет Йохансон. Ам… Ъ… Мдам… Нейната героиня, Шарлот, млада жена, женена от две години за фотограф.Това, което свързва Боб и Шарлот, е че отсядат в един и същ хотел в Токио. Боб снима реклама зауиски, а Шарлот просто пътува със съпругът си, защото няма какво да прави. Интересното е, че въпреки двойната разлика в годините на героите, те търсят едно и също. Жената на Боб изглежда че се интересува повече от трите им деца, отколкото от него. При него пък, се забелязват поугаснали чувства към жена му, след 26 години сватба. Шарлот пък от своя страна, е млада жена, завършила психология. Обезкуражена от провалите си да пише и да се занимава с фотография, тръгва със съпругът си от „чиста“ скука, който пък я оставя, куфар в хотела, за да замине из страната да снима. Цялата идея на тази писаница е „връзката“ между Боб и Шарлот. И двамата са нясно в невъзможността за каквото и да е между тях. Но все пак се сближават. Филмът няма сложен сюжет, няма flashback- ове, няма конспирации. Просто отношенията на двама човека. Шарлот намира в Боб човек опитен в областта на брака. Разпитва го за живота му, с цел да разбере какво я очаква. Кога е по-трудно, кога по-лесно. Боб пък вижда в нея, красивата младост, която така видимо му липсва. От там насетне следва нищо друго освен живота им в хотела. На пръв поглед нищо интересно. Няма обрати, няма нови герои, само те двамата. Тогава, кое прави този филм един от най-любимите ми? Актьорската игра. Просто е плашещо, колко добре влизат в ролите си Бил Мъри и Скарлет Йохансон. Малките детайли, малките погледи, докосвания и всичко останало, което не се вижда на пръв поглед. Заиграванията един с друг. И така час и половина. Праволинейно. Но заинтригуващо в същото време. Краят на филма е определено интересен. Няма да го споделя, заради хората които не са гледали филма, а съм почовъркал тяхното любопитство. Гледайте го определено. Но не го гледайте заради сюжета или ефектите или нещо друго, а заради актьорската игра. Нещо което остава на заден план в последно време. Филмът е пример затова, как не е нюжен сложен сюжет, шарени ефекти които да ти отвличат вниманиетоили множество велики герои на едно място, които в крайна сметка пречат един на друг. Димитър Куков
Kukov
03.01.2012

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Comment
Name*
Website

Submit Reply